БСП е партия, която обича да злослови срещу себе си и да се самосваля

Всеки червен лидер би искал да вижда такава картина - пълно съгласие, от мястото си на трибуната. Но БСП е стара партия, в която е пълно с бивши началници - още от времето на Тодор Живков. Които имат навика да говорят с командирски тон каквото мислят.

Всички помнят какво направи БСП миналия път, когато бе на власт - и през 1995-1996 и през 2005-2009 г. Не, не става дума за "Виденов, при когото пенсиите бяха 2 долара", нито за "тройната коалиция, дето окраде всичко". Това е, както се изразява сегашният премиер - "литература".

Става дума точно за това, което правеха партията БСП и нейните активисти, когато бяха на власт, за да... паднат от власт. Защото БСП е партия, която обича да злослови срещу себе си и да се самосваля. Тази констатация е звучала на много партийни пленуми. Какви са причините за това повтарящо се явление и дали то няма да се прояви отново? Основните - че БСП създава очаквания и надежди за по-добър живот, които, като дойде на власт, не успява да удовлетвори. БСП е партия на социалната чувствителност и затова, ако не повиши майчинските, не замрази цената на тока и т.н. до есента, първо на нейните събрания ще започнат да се чуват гласове - "Това ли обещавахме на хората?" А в левицата не само Татяна Дончева умее нахъсано, образно и духовито да облича в думи подобни мисли.

Да опресним паметта на тези, които не вярват.
Всичко започна от "червените мобифони". През 1995 г. премиер е лидерът на БСП Жан Виденов. На пленум на Висшия съвет на БСП (тогава Националният съвет се наричаше така) главният редактор на в. "Дума", покойният Стефан Продев, определи социалното разделение в социалистическата партия на

"червени мобифони"

и "червени бабички".
Подтекстът бе ясен - мислим за "мобифоните", не правим достатъчно за народа, другари. В началото на 90-те социалистите спечелиха властта заради шока от реформите и желанието на масите да се върнат в уюта на познатото, свързвано с годините на социализма. Онзи влак обаче бе заминал, бяха се появили "бабичките" и "мобифоните".

Ясно е какво стана - започна брожение отдолу на партийните събрания, зачестиха укорите към лидера, че е високомерен, недостъпен, оградил се с хора, извън БСП. И не мина много време - елитът на БСП се разцепи. После по парламента полетяха камъни, правителството падна. Дойде 4 февруари с връщането на мандата, след което десет години Виденов и Първанов си изясняваха кой прав - кой крив.

Два мандата след януарските събития от 1997 г. БСП полагаше усилия да се променя - във враждебна среда. Измисли гражданската квота, за да привлече хора, които по една или друга причина не желаеха да им лепнат червен етикет. И в същото време чуваше укори, че се срамува от себе си. Обясняваше, че не мрази богатите, но когато някой по-заможен ставаше депутат от БСП, веднага се появяваше въпросът - какво прави в социалистическата партия и всъщност тя партия на кои е? Тези въпроси се изливаха в пресата, но тръгваха от партийните събрания.

И така до 2005 г., когато БСП пак влезе във властта. Всяка седмица през първата година на тройната коалиция пенсионерите обсаждаха парламента и искаха по-високи пенсии. В следващите години ги получиха. Според статистиката увеличението на пенсиите е било над 100% за четирите години на мандата. Пенсионерите обаче не простиха на "нашите" плоския данък. И той до днес е трън в очите им. Не минава червено събрание без темата да се повдигне.

Бившият земеделски министър Мирослав Найденов разказа в паметното си откровение по Би Ти Ви вица за младия и стария английски депутат, в който по-възрастният посочил политическите опоненти и казал на младежа - това не е врагът, врагът е зад нас, т.е. партийните другари. На българска почва това важи с най-пълна сила за БСП.
Нали си спомняте за "червените прашки на Азер Меликов"? Преди Татяна Дончева да ги вкара в медийно обращение, споменавайки ги на пленум на градския съвет на БСП - София, социалистите дълго си шушукаха за тях. Всички небивалици, които жълтата преса изписа за Сергей Станишев след парламентарните избори през 2009 г.,

циркулираха две години

по-рано из червените среди. За Румен Петков и плевенския фонтан още се говори - няма значение вярно ли е или не. Вътрешнопартийните му врагове обичат този сюжет повече от политическите му опоненти. Атаката срещу Румен Овчаров като министър през 2007 г. също започна с подготовка в партията една година по-рано. Имаше дори листовки срещу него. А Емилия Масларова? Каквото и да направи като социален министър, бе недостатъчно за "червената бабичка" и тя продължи да я мрази. Самата Дончева се опари на партийния огън - вечно ще я преследва фразата на Петков по неин адрес за тишината в спалнята. Изречена пред всички на заседание на Националния съвет.

Няма атака срещу червената партия, която да не е започнала от нейните собствени редици. Причина за тази слабост всъщност е най-голямата сила на БСП - това, че е реална партия. А в истинските партии членуват хора, които се срещат на събрания по няколко пъти годишно. И си говорят, най-често обсъждат "нашите" и ги критикуват. Така от събрание на събрание обикновеното критикарство прераства в позиция.

Тази история се повтаря вече 20 години. И отдавна не прибавя сила на БСП. Напротив. Отнема от нея. И всеки път намалява шансовете на партията да управлява. Особено сама.