Св. преподобни Наум Охридски бил българин от благороден произход. Като оставил всичко, последвал славянските равноапостоли св. Кирил и Методий в Моравия и Рим, където папа Адриан ІІ го ръкоположил за свещеник.

Подир смъртта на св. Методий той заедно със св. Климент се отправил за България, където българският цар Борис-Михаил го приел с радост. Св. Климент като учител на славянска писменост изпратил в югозападната част на държавата, а св. Наум останал в тогавашната столица Плиска.

В 893 г. на историческия църковнонароден събор било решено българската столица да бъде пренесена в Преслав. На същия събор Симеон Велики бил провъзгласен за цар вместо приелия монашество св. Борис-Михаил, а св. Климент бил ръкоположен за епископ. Тогава на негово място за учител бил назначен св. Наум, който работил там седем години. После той построил манастир на брега на Охридското езеро на името на св. Архангели и живял в него десет години.

Преставил се в Господа в 910 г., след като приел монашеско пострижение непосредствено преди смъртта си. Погребали го на северната стена на храма, където мощите му и досега почиват неоткрити, защото, колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. От външната страна на храма е пристроена стаичка, в която нощуват болни и получават изцерение.

Страдание на светите Десет критски мъченици

Римският цар Деций назначил на остров Крит за управител съименника си Деций, който бил подобен на него по жестокостта си, мъчителството и гоненията над християните. Като пристигнал на остров Крит, Деций веднага наредил да заловят всички вярващи в Христа и да ги доведат за мъчение. И започнали да водят при него християни, твърди във вярата, а след много изтезания и мъки, ги предавали на различни видове смърт.
По това време били доведени при мъчителя десет най-славни мъже. Те били родени в различни градове: в Гортина ­ Теодул, Саторнин, Евпор, Геласий и Евникиан; от Киос ­ Зотик; от Епиней ­ Помпий и Агатопуст, от Кидония ­ Василид, от Ираклия ­ Еварест. Всички те еднакво се стремели към вечното небесно блаженство. Застанали пред мъчителя и какви само смели думи не казали, какво мъжество не показали, какви само мъки не изпитали и какви мъчения не победили със своето търпение! Мъчили ги, били ги, влекли ги по земята, били ги с камъни, надсмивали им се, заплювали ги. Тридесет дни те търпели различни поругания.
На 23 декември бил назначен съд и когато игемонът седнал, довели за последен съд страдалците, пълни с мъжество и доблест. Игемонът в безумна ярост жадувал да погуби с жестоките си ръце светите мъченици, а те били готови да търпят до последното си издихание. Убиецът игемон погледнал с гняв към тях и казал:
- Що за безумци сте вие, които нито благоразумието, нито времето научи на това, което е полезно?
След това, като помислил, че ги е уплашил с гнева си, прибавил:
- Принесете жертва, а ако ли не, няма да кажа нищо повече, но вие ще узнаете какъв е Деций, комуто не искате да се подчините!
На това мъчениците отговорили:
- Игемоне! Ние вече достатъчно дълго време и със слово и с дело ви показахме, че нито на боговете ще принесем жертви, нито на вашето нареждане ще се покорим.
Игемонът ги прекъснал и казал:
- Никак ли не мислите за мъките, нечестивци?
- Ние изобщо не се боим от мъките ­ отговорили светите, ­ дори сме ти много благодарни, че ни приготви такова духовно тържество, мъчение за Христа, и ни го предложи.
Игемонът продължил:
- Това не е всичко. Вие ще узнаете силата на великите богове, които безсрамно хулите, като не се срамувате от многото присъстващи премъдри хора, които почитат първия от боговете Дий, а също и Хера, Рея и другите. Сега ще бъдете подложени на такива мъки, че не само ще изчезне мъжеството ви, но и другите, непокорни като вас, ако само се намерят такива, ще се уплашат.
На това твърдите по душа мъже отвърнали:
- Не ни говори, игемоне, за Дий и майка му Рея! Това за нас не е новост ­ знаем, чували сме от бащите си за произхода, живота и нравите му. Той е бил толкова невъздържан и нечестив, че е прелюбодействал не само с жени, но и с мъже. С чародейство и магьосническа хитрост изменял истинския си вид и приемал друг, за по-голямо и по-голямо прелюбодеяние, ипостоянно се осквернявал със срамни дела. Някои, обхванати от същата страст, подражавали на мерзостта му, понеже по-лесно е да се подражава на злото. Провъзгласили го за бог, по-строили му храмове, започнали да му принасят жертви, та и нему да се струва приятно това, което се искало на тях самите, за да се счита блудът и невъздържанието не само ненавистни, но, уви, да се признават за богоугодни.
Така говорели Божиите угодници, а игемонът се късал от гняв, като чувствал, че те са прави. Народът изпаднал в неистово и нахвърляйки се върху мъчениците, би ги разкъсал, ако Деций с махване на ръка и с глас не прекратил вълнението и виковете. Като въдворил мълчание, той започнал да обмисля каква жестока смърт да изобрети за мъчениците. По заповед на игемона мъчителите веднага хванали светиите и ги подложили на различни мъки, еднакви по жестокост и мъчителност. Един от тях бил окачен и стърган с железни нокти: от тялото му се късали сухожилията и парчета месо падали на земята. Други били с камъни и с остри колове по ребрата, докато се показали кости. На трети разбивали ставите, като ги удряли с олово, чупели и раздробявали костите им. Всекиго мъчели по различен начин. Даже да се слуша за това е мъчително ­ толкова жестоко било мъчението! Но мъчениците приемали страданията съвършено спокойно, или, по-правилно е да се каже, претърпявали ги с радост, а на стоящите наоколо изглеждало, че те не толкова страдат от болка, а съжаляват за недостатъчността на мъките и биха желали повече.
Всички бързали да ги видят като нещо ново и удивително. И верни и неверни. Едните, като пазели вярата си в тайна, бързали да се удивят на мъжеството на страдалците и чрез това да се утвърдят във вярата, а другите ­ да се надсмеят и да поругаят търпението на светиите, да гледат и да се наслаждават на страшните им мъки. Те несамо че не показвали ни най-малка жалост, но подбуждали игемона и мъчителите към още по-голяма жестокост. Подтикван от тях, игемонът давал заповеди, а мъчителите ги изпълнявали. През това време глашатаят викал:
- Пощадете себе си, покорете се на началниците, принесете жертва на боговете.
Но мъчениците и сред тези жестоки страдания превъзхождали с мъжеството и търпението си всички: и народа, и глашатая, и мъчителите и самия игемон, а най-много техния княз ­ сатаната и цялата му сила. Всички мъченици, като че уговорили се помежду си, казвали:
- Ние сме християни, Христова жертва, заклана заради Христа. Ако и десет хиляди пъти е нужно да умрем, ще умрем с радост!
Когато светите мъченици презрели всички мъки, усърдният слуга на сатаната Деций, отчаян от невъзможността да ги убеди да принесат жертва, произнесъл смъртна присъда. Повели светиите на посичане с меч към едно място, недалече от града. У жителите на тази страна то се наричало Алоний. По пътя страдалците проявили нещо ново и необикновено: във всички мъчения те били единодушни и единомислени, но преди края започнали да спорят само за това ­ кой пръв да отиде под меча и да приеме най-рано от всички венец. Но спорът бил прекратен от Теодул ­ един от светите мъченици, който казал, че ще бъде пръв този, който подложи главата си под меча след всички. Ако види посичането и смъртта на всички свои приятели и не се уплаши, не прояви ни най-малка скръб, не промени дори израза на лицето си, то той наистина ще бъде най-славният подвижник и победител. Всички се съгласили с думите на Теодул. След това запели заедно песен към Бога:
"Благословен Господ, Който не ни предаде за плячка натехните зъби. Душата ни се избави като птица от примка на ловци: примката се скъса, и ние се избавихме" (Пс. 123:6-7).
Като стигнали на уговореното място, всеки от тях се помолил така:
"Прости, Господи, на Твоите раби и приеми проливането на кръвта ни за нас, за нашите сродници и приятели и за цялото Отечество. Нека те да се освободят от мрака на незнанието и да прозрат християнската вяра, да познаят Тебе, Истинската Светлина, Вечния Цар!"
След молитвата започнали да посичат светите им глави, а душите им с радост възхождали към Христа Бога. След посичането, когато мъчителите си отишли, някои от християните, събрали телата на мъчениците и ги погребали с чест.
След като преминало гонението, когато отново възсияло благочестието, блаженият Павел, епископ на град Гортина, пристигнал в Константинопол и изпросил позволение да пренесе телата на светиите от Алония, където били погребани, в Гортина. Той отишъл в Алония заедно с множество християни, някои от които присъствали на страданията на светиите. Разкопали лежащата върху тях земя и намерили по Божия воля телата им неповредени и цели. Пренесли ги със слава за защита и помощ на всички нуждаещи се.
По техните молитви да се сподобим и ние да станем участници на приготвените за тях небесни блага по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото, заедно с Отца и Светия Дух, чест и слава во веки. Амин.