Житейският път на Иван Вазов минава през 5 войни – войната за свободна България, войната за съединена България, двете балкански и Първата световна. През цялото това време Вазов продължава да пише, а перото му оставя вечна следа във времето. Той увековечава образите на героите, които познаваме днес, както и подвизите на целокупния български народ, неговите мъки и страдания, въстания и борби, успехи и слава.

През 1886 година Вазов се намира в Одеса, където пише романа „Под игото“. Той е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а през 1894 година е отпечатано първото му издание. Романът се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на едно от най-кървавите въстания на българите. През 1899 година творецът се установява трайно в София, като започва да издава списание „Денница“. Няколко години по-късно се честват 25 години от началото на неговата просветна и литературна дейност. По това време от печат излиза и романът „Нова земя“ – продължение на „Под игото“. Той обаче е посрещнат много негативно от вещите в сферата на литературата. Критиките и обидите към Иван Вазов са толкова остри, че той едва не се отказва от попрището си.

От 7 септември 1897 година до 30 януари 1899 година Иван Вазов е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 година отново е депутат в V Велико Народно събрание.

В периода 1912-1918 година България е въвлечена в няколко поредни военни конфликта. Авторът описва събитията в три стихосбирки. Макар да е противник на съюзяването с Германия, Вазов продължава да възпява смелостта и героизма на българския войник. След края на Първата световна война, когато държавата е изправена пред втора национална катастрофа, писателят без малко да загуби надежда. Иван Вазов милее за родината си като човек, който преживява най-тежките нейни падения и най-великите нейни възходи.

Първата истинска любовна драма на Вазов е с българката Пелагия. Пелагия била изключително красива и фатална жена, а страстта на Вазов към нея е вулканична. Тя обаче приела брачното предложение на руски полковник и разбила сърцето на поета. Той дори мислел да посегне на живота си след края на връзката си с нея.

Вазов минава под венчило с племенницата на митрополит Климент (писателят Васил Друмев) – Атина Болярска. Бракът им продължава едва 15 месеца. За неговия крах съвременниците винят майка му Съба, но самият Вазов отрича това. Разводът между двамата отнема 30 години.

И накрая идва последната и най-голяма любов на Вазов – Евгения Бончева-Елмазова, с литературен псевдоним Евгения Марс. Техният роман продължава 16 години – до самата смърт на поета през 1921 г. Когато се срещат тя е на 28 години, а той на 55. Евгения е омъжена за първия български дипломиран зъболекар д-р Елмазов и майка на двама сина. Той ѝ посвещава лирическия цикъл „Трендафилите“.

Народният поет умира на 22 септември 1921 година. На 71-годишна възраст той е един от най-заслужилите българи, обичан в цялата страна. Въпреки че критиката често не щади творчеството му, той остава сред любимите писатели на народа. За целия си житейски път Вазов създава огромно количество произведения, по-голямата част от които посветени на България. Много от тях остават завинаги в сърцата на хората и се изучават и до днес.

Иван Вазов е автор не само на първия български научнофантастичен разказ („Последният ден на ХХ век“, 1899), но е написал и първата наша фентъзи поема („В царството на самодивите“, 1884), както и някои фентъзи стихотворения.

Иван Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани, без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.