Когато в съботата на 28 август 1943 година, в 16:22 часа, умира цар Борис III, на българския политически хоризонт отново се появяват тъмни облаци. Във Втората световна война вече е настъпил обрат. На Източния фронт Съветския съюз минава в контранастъпление и започва дългия си марш на запад срещу силите на Вермахта. Междувременно войските на Антихитлеристката коалиция вече са дебаркирали на о-в Сицилия, а на Балканите българските окупационни ангажименти са увеличени по настояване на Германия. Още през 1942 година Първи окупационен корпус заема част от Сърбия, за да замести германски сили, изпратени на Източния фронт. В тази ситуация българските управляващи среди предприемат първите стъпки относно възможността за скъсване на съюза с Германия и излизане на България от войната при възможно най-благоприятни обстоятелства. Именно в този особено сложен пъзел от дипломатически отношения и проблеми, от военни опасности и неясно бъдеще, България губи своя държавен глава.

И днес, близо 70 години по-късно, причината за тази загуба е повод за дебати и спекулации. Изказани са множество становища, някои от тях звучат правдоподобно, опитват се да извлекат доказателства от свидетелства на съвременниците на царя, търсят връзки между неговата кончина и геополитическата ситуация на Балканите, Европа и света по онова време. Други от тях звучат фантастично, като от художествен разказ, но именно те ни напомнят, че повратните моменти в битието на големите личности не винаги са резултат от хладни и точно премерени оценки и действия, а понякога могат да са причинени от небрежност, случайност или просто да дойдат по естествен път.

Дали поради голямата печал, която обхваща страната след смъртта на цар Борис III, дали поради надвисналите опасности над България и дали като резултат от предпазливия подход на царя в държавните дела и международните отношения, години наред продължава да се поддържа тезата, че той е убит. Действително, основанията за насилствена смърт не са малко. Гибелта на монарха идва неочаквано, като той е относително млад, ненавършил 50 години и без предишни тежки боледувания.

Версиите за убийство започват да се въртят около едно събитие от последните две седмици на неговия живот – посещението в главната военна квартира на Хитлер „Wolfsschanze“ („Вълчата бърлога“), намираща се в Растенбург, Източна Прусия. Поканата е отправена от германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле на 9 август 1943 година след спешна аудиенция при царя. Всичко около това пътуване е изпълнено с необичайни обстоятелства. Поканата от германския фюрер е за 13 август, петък. Явно пропуснал да обърне внимание на този факт, цар Борис съобщава за нуждата от промяна на своя младши секретар Станислав Балан с думите:

„Извинявайте, Балан, има промяна. Направих грешка. Сторих глупост, каквато не биваше да допускам и сега ще трябва да ми помогнете да я оправим! В петък тринадесето число не пътувам. В петък, тринадесети, je ne fonctionne pas!“ („аз не функционирам“). Обяснявайки решението на царя за промяна в датата с „непредвидени политически усложнения“, Балан успява да уреди отсрочка с един ден. Мястото на посещението също е особено. Обикновено Хитлер кани царя в своето убежище „Орлово гнездо“ в Бавария.

Кулминацията на срещата е обядът в частния апартамент на Хитлер, където разговорът се води насаме. Станислав Балан споделя, че след неговия край двамата изглеждат „извънредно разстроени, напрегнати, сърдити“. На връщане самолетът, с който лети Борис, предприема необичайни маневри като няколкократно се издига на голяма височина, след което отново слиза надолу. Около тези обстоятелства започва да циркулира мотивът за „германската следа“ в смъртта на монарха.

Слуховете за неестествен край плъзват почти незабавно – в България и света. Появяват се дори хора, които твърдят, че са „очевидци“, присъствали на свалянето на царския труп от самолета на Хитлер. Не закъсняват и международните реакции. Вестниците в САЩ говорят за убийство от страна на българин при завръщането на царя от германската главна квартира, а Радио Лондон посочва, че става дума за атентат, извършен на софийската гара, но впоследствие говори за отравяне от страна на Хитлер. Правителството и печата се налага да излизат с опровержения, които обаче засилват още повече съмненията и фантазиите на обществото.

Двата централни елемента в германската версия са поредното настояване от страна на Хитлер (по време на обяда във „Вълчата бърлога“) за изпращането на редовни български войски срещу Съветския съюз, нещо което българският държавен глава категорично отказва, и намеренията на царя за осъществяване на външнополитически завой в посока Западните сили от Антихитлеристката коалиция, имайки предвид събитията през лятото на 1943 година.

Френският вестник „Фигаро“, в своите броеве от 14 и 15 декември 1948 година, публикува две статии, в които защитава тезата за убийство от страна на германците. Като мотив се изтъква желанието на Берлин да постави българското управление в ръцете на верния им Богдан Филов. Основната доказателствена тежест е докладът на личния пилот на Фюрера полк. Ханс Бауер, който кара самолета на цар Борис при завръщането му. В „Доклада Бауер“ пилотът съобщава, че съгласно получени заповеди той няколко пъти издига самолета на осем хиляди метра височина, след което стремително се спуска надолу. Според вестника тази рязка промяна довежда до смъртта на царя.

Самият доклад обаче не е представен от автора на статиите, който единствено твърди, че го е виждал  сред архивите на германската легация в София, през 1944 година, и е възпроизведен по памет. Вестникът бърка и времето на смъртта като отбелязва, че това става три дни след посещението във Вълчата бърлога, а тя настъпва чак след две седмици. По този начин обезоръжава тезата за рязката промяна на височината. Под въпрос се поставя дали на срещата във „Вълчата бърлога“ Хитлер въобще иска от цар Борис български войски на Източния фронт и обявяването на война на СССР.

За такова нещо царят споделя пред началника на личния си кабинет Павел Груев, който две седмици по-късно предава разговора на сина си Стефан (авторът на книгата „Корона от тръни“). На 16 август монархът споделил за словесния си сблъсък с Фюрера и на Станимир Добрович, неговият най-възрастен съветник, бивш началник на кабинета на цар Фердинанд. Самият Добрович е на смъртно легло, болен от рак. Ето какво разказва царят:

„Хитлер побесня, когато му отказах за Русия. Крещя като луд и се нахвърли срещу мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше, но не му отстъпих нищо“. И накрая завършва: „Спасих ви. Даже аз да заплатя за това“.

Българският дипломат Иван Д. Станчов, чието семейство е близко с царското, отбелязва в своите мемоари за любопитен разговор между неговата сестра Феодора (Фео) Д. Станчова и Свилен Николов, камердинер на българския владетел. Според него на излизане от срещата с Хитлер царят бил пребледнял и треперел, а когато сваля своята униформа казва: „Тежко беше, но победих. Не успя да ми откопчи дори един войник.“

Когато говорим за германската теза, по-голямо значение се отдава на сондажите за скъсване с Райха и изваждане на България от войната с помощта на Съюзниците. Обратът на бойното поле и излизането на Италия след отстраняването на Мусолини от крал Виктор Емануил, засилват слуховете за съюзнически десант на Балканите, при който българският цар може да повтори италианския сценарий. През април и май 1943 година по различни канали София осъществява контакти с американските разузнавателни служби относно възможни мирни преговори. Интересът на Вашингтон към „Балканската карта“ по това време се споделя и от президента Рузвелт. Друг български дипломат, Николай П. Николаев също свързва смъртта на цар Борис с неговото намерение за външнополитически завой.

Английският пълномощен министър в София Джордж Рендъл твърди, че при посещението на Борис във „Вълчата бърлога“ по заповед на Хитлер лекарствата на царя били заменени. Рендъл също не подминава необичайната височината на самолета, а мотивът търси във влошените отношения между двамата държавници и решението на българския владетел да последва италианския крал.

Първите сондажи обаче реално представляват опипване на почвата. Царят и правителството имат нужда от по-сигурни гаранции за бъдещето на България, включително, че тя няма да бъде болшевизирана, нейното обединение ще се запази и няма да се превърне в арена на военни действия между съветските и германските войски. Често представители на разузнаването и съветници на американския президент преувеличават готовността на България да се откъсне от Оста.

Освен това наличната германска документация показва, че Берлин няма съмнение в поведението на царя. Различни изследователи посочват, че Германия дори губи от неговата смърт, тъй като не може да се намери фигура с такива дипломатически умения и политическа грамотност, която да го замени, а това от своя страна създава допълнителна нестабилност в немския тил.

Лоялността на царя личи и от неговата реакция към телеграмата на българския пълномощен министър в Букурещ, касаеща подновено предложение от маршал Йон Антонеску за „непосредствено разбирателство“ между Румъния и България относно възможността за вземане на „общи мерки“, което преведено означава търсене на начини за излизане от войната при благоприятни за двете държави условия. Антонеску съобщава, че е направил подобна оферта и на Унгария. Цар Борис приема идеята за провеждането на разговори, но при условие те да не доведат до промяна на отношението към Германия, като нарежда на Филов да предупреди Бекерле за румънската инициатива.

Безспорен интерес предизвиква и обратната теза – за убийството на цар Борис от държавите от Антихитлеристката коалиция, като тук за главни виновници се сочат Съветският съюз или Великобритания.

Обикновено по-голяма тежест се предава на версията за „дългата ръка на Москва“, която намира основание в традиционните страхове на монарха от болшевизацията на България, която той винаги се е стремял да предотврати.

В интервю българският ветеран от Втората световна война Дянко Марков разказва за свой разговор със Станислав Балан, в който царският секретар споделя за посещение на монарха в съветското посолство на път за София от двореца Царска Бистрица, на 23 август, където се предполага, че е бил отровен по време на угощение. За съветска намеса се търсят и косвени аргументи – разширяването на партизанското движение след смъртта на цар Борис и неговите опити за излизане от войната чрез Великобритания и САЩ, пренебрегвайки СССР.

Критиците на съветската версия обаче посочват, че тя се осланя главно на вярата в българския монарх като единствена пречка пред навлизането на Червената армия в България – нещо което трудно може да бъде възприето, имайки предвид по-мащабните интереси на трите държави от Антихитлеристката коалиция, както и фактът, че България не заема самостоятелно място в съветската стратегия за Балканите и нейното значение се преувеличава. Съществуват и подозрения, че още през май 1942 година Молотов и Чърчил договарят разделянето на Балканите. От друга страна на този етап Москва не би имала интерес да навреди на единствения германски сателит, с който поддържа дипломатически отношения, което използва като канал на информация относно важните за нея въпроси и от които отношения да се възползва при реализиране на балканската си стратегия.

Британската версия е лишена от реални доказателства и почива най-вече на ненавистта, която британският премиер Уинстън Чърчил изпитва към династията на Кобургите и неговото желание по някакъв начин да установи влиянето на Лондон на Балканите, за което цар Борис се явява значителна пречка.

Една от може би най-любопитните версии за смъртта на българския владетел е  отравяне от италианското кралско семейство. Версията е съчинена от Хитлер с цел да се контрират обвиненията и мълвата за германско участие в смъртта на царя, а заедно с това да се упражни натиск върху напусналата германския лагер Италия. В дневника на личния секретар на министъра на пропагандата и просвещението Йозеф Гьобелс дори се говори, че самата царица Йоанна участва в акцията на своите роднини. В издадения дневник на Гьобелс тази версия също присъства, като той твърди, че сестрата на Йоанна – принцеса Мафалда, е била в София по това време, но в действителност тя пристига едва за погребението.

Остава и официалната версия – смърт следствие от инфаркт. Като причина лекарите констатират: „запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка“.

Тук възниква и следващият проблем. Смъртният акт не е подписан от германските лекари, които предлагат това да направят единствено българските им колеги. Странното решение се тълкува често като отказ и така се превръща в една от причините за силната вяра в насилствената смърт на царя.

Но самият цар Борис след пристигането си в софийския дворец споделя пред  Ст. Балан за болки в гърдите и рамото – симптоми, предвещаващи инфаркт. Първият признак за влошеното състояние се наблюдава във вечерта на 23 август, когато на монарха започва да му прилошава, а впоследствие повръща и изпитва сърдечни болки. Придворните лекари първоначално дават погрешната диагноза жлъчка. След като състоянието му се влошава на следващия ден, от Берлин пристига д-р Рудолф Зайц, който е лекувал Борис и преди това, а от Виена д-р Ханс Епингер и д-р Максимилиан де Кринис. Представената диагноза е сърдечен удар, с която се съгласяват и българските им колеги. Като причина се сочи физически и емоционален стрес, напълно разбираемо имайки предвид напрегнатите разговори във „Вълчата бърлога“ и изкачването на вр. Мусала, което царят предприема веднага след завръщането си. Съществуват свидетелства, че лекари от Института за съдебна медицина извършват тайна аутопсия и потвърждават официалното становище за инфаркт.

Но дори тук се наблюдават разминавания. Пред съветника на царя Йордан Севов д-р Епингер категорично отхвърля възможността за отравяне. На среща с германското военновъздушно аташе полк. Шьонебек, в късния следобед на 28 август, немските лекари обаче изразяват съмнения за отравяне, поради сходство със симптомите на гръцкия диктатор Метаксас, чиято смърт се приема за безспорно отравяне. Пред Бекерле те говорят за „типична балканска смърт“, но отказват да дадат категорична оценка без аутопсия.

Най-невероятната теория за кончината на българския монарх е  обоснована със свръхестествени сили и небесно предопределяне. Тя се свързва с придворния ясновидец Любомир Лулчев, който предсказва, че цар Борис ще посрещне своята гибел в събота. Самият монарх има склонност към суеверия. По сведение на Станислав Балан, докато изкачва Мусала царят вижда козел, който се опитва да убие, но впоследствие животното изчезва мистериозно – символ за лоша поличба.

Тази версия се подклажда допълнително от разказа на Свилен Николов за последните думи на царя в деня преди неговата смърт. На въпроса за часа, камердинерът отговаря „Четири и двадесет, Ваше Величество“, на което последва единствено отговорът: „утре по същото време…“ без да става ясно какво се крие зад тези думи.

Накрая, не може да приключим настоящия материал без поглед и върху гледната точка на царското семейство. Добре известни са думите на княгиня Евдокия пред принц Кирил: „Може ли да е бил отровен? Той беше там (има предвид Германия). Те да не са му погодили нещо?“ Протоколите от Народния съд показват, че по време на разпита на принц Кирил е засегната и темата за царската смърт. При въпроса на председателя  „Не подозирахте ли Вие насилствена смърт?“, подсъдимият отговаря „Не може да бъде насилствена смърт“. Разпитът продължава, както следва:

Председател: „- От отрова?“

Принц Кирил: … (мълчи)

Съдия: „- Или от бавно действаща отрова?“

Принц Кирил: … (мълчи)

Председател: „-Не?“

Принц Кирил: … (мълчи)

Председател: „- От Москва и Лондон изказаха подозрение, че има загадка за тая смърт.“

Княз Кирил: „- Загадка е за всички, които познават царя.“

Председател: „- И за Вас?“

Княз Кирил: „- Но…“

Председател: „- И за Вас?“

Княз Кирил: „- Да!“

В самия край на разпита принц Кирил, визирайки обратния полет от „Вълчата бърлога“, споделя съмнението си „че газовата маска, която е носил, е съдържала много силен разтвор от кислород, който е предизвикал известна емболия, защото брат ми се помина от сърдечна емболия. Но това не може да се твърди. Това може да се каже само от специалист“. На последния въпрос от неговия разпит: „У Вас остава само подозрението?“, той отговаря с лаконичното „Да.“

Българската царица Йоанна в своите спомени заявява: „Моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от естествена смърт. Неговият край по един или друг начин бе престъпно предизвикан“.

В свое интервю княгиня Мария Луиза вижда зад смъртта на цар Борис намесата на Москва: „Съветският съюз, който имаше, на прост български език, файда от тая работа. Да премахнат баща ми. Една година по-късно бяха тук.“

Неговият син Симеон II Сакскобургготски от своя страна заявява: „Може би е имало някакъв заговор или интерес да се елиминира цар Борис като много опитен политик, който явно е търсел да спаси България от последиците на Втората световна война… може би пък и аналогията с Италия, която в даден момент се превръща в Съюзник да е притеснило дадени среди в Берлин, това също е един съвсем нормален довод, но няма доказателство…“

И действително, почти всички от описаните версии за смъртта на цар Борис III се основават на сведения, разговори или слухове от едни или други хора, за които остава неясно дали казват абсолютната и цялата истина. Ако е съществувал заговор за смъртта на царя, то вероятността да се намерят документи за него е доста малка, а всички тези неизвестности сякаш вечно ще ни карат да гледаме на официалната причина за инфаркт с подозрение, защото като че ли не може да приемем, че краят на една толкова необикновена личност от българската история идва по един толкова обикновен начин.

Източник : https://bulgarianhistory.org/