Анатоли Петров е един от двамата – точно така, двама – спортни журналисти във Велико Търново. Много опитваха това стръмно и нелесно поприще, но си останаха те – Анатоли и Петко Павлов.

Анатоли е известен като страстен почитател и познавач на живота и творчеството на Владимир Висоцки. Той разказва и безумно увлекателно за всяко свое пътешествие, където и да отиде по света. Отскоро на книжния пазар е най-новото му творение – книгата „Те играха за „Етър“. Първият и тираж вече свърши. Защо – ще разберете в интервюто с него.

-         Лаик съм във футбола, признавам си, и когато се подготвях за интервюто с теб, научих колко спорове са се водили около името на „Етър“, а и също, че футболистите са тренирали на Марно поле, което малко трудно си го представям.

-         Великотърновският футбол има история над 100 години. Много неща са интересни и продължават да излизат. Много хора знаят, че „Етър“ е основан в Девическата гимназия, където сега се помещава  Факултетът по изобразително изкуство. Тогава, през 1924 г., четири клуба се обединяват в името на футбола и решават новия тим да се казва „Етър“. Интересна е етимологията на думата – до скоро се смяташе, че тя означава „бързо течаща вода“. Всъщност направих проучване – „етър“ е старото име на „Янтра“ и означава бърз, буен, силен.

Малко хора знаят, че първите екипи на „Етър“ са в черно и жълно. Една любопитна история разказва, как преди мач срещу „Локомотив“ Горна Оряховица двама заможни търновци правят облог за изхода на двубоя и победеният дарява 100 лв. за екипи. Клубът приема идеята да се съберат дарения от търновци и така след събрани 3 000 лв. се купуват първите екипи в черно и жълто. „Етър“  играе и в бяло през годините и едва през 1969 г., с влизането си в „А“ група приема виолетовия цвят. Автор на идеята е Йордан Томов – тогавашният треньор, по примера на италианския „Фиорентина“, които също играят във виолетово.

И още нещо интересно – оказва се, че Велико Търново приема от „Етър“ виолетовия цвят, а не обратното. Първият герб на общината ни е в черно-бял и някъде през 1988 г. в официалните документи е записано, че официалният цвят на града е пурпур – виолет. Виолетовото е било модерен цвят, когато Търново е било столица, но болярите са внасяли цветните дрехи от Византия. Този цвят всъщност бил много скъп и се произвеждал от един рядък вид охлюви в Ливан. Затова килограм вълна в този цвят струвал повече от средната година заплата на един гражданин. Нашите боляри са привнесли това от Византия и има запазени тъкани във виолетово.

„Етър“ наистина е играл мачовете си на Марно поле – това е било на края на града и тук е бил пазарът за добитък. Затова се е налагало момчетата да чистят след пазара боклуците и въпреки, че теренът е бил наклонен и, че са носили столове на ръка за публиката, това не ги е спирало.

-         Имаш в книгата си интервюта със знакови личности, дали много за клуба. Как ги подбра и да посочиш някои от тях.

-         Това е втората, основната част от книгата ми. Избрах 24-ма  футболисти, можех да избера и 124-ма, може и да има обидени, но всички са споменати, те са там и техните имена няма как да бъдат заличени. Предпочетох от основните поколения на клуба да избера по трима – четирима. От първото поколение, основало „Етър“, това са спомените на Никола Илиев. След това идва поколението през 1957 г., което възражда клуба – там са хора като Петър Шатров, Донко Долмов, Йордан Ценов – те правят първите стъпки за един модерен клуб с амбиции, който 10 години по-късно влиза в „А“ група. След това са играчи като Георги Василев, Димитър Цеков, Николай Таранов, Стефан Чакъров, които вкарват отбора в елита. Третото поколение е шампионското – там съм казал, че „Етър“ е единственият, който дава петима национали за световното първенство в САЩ през 1994 г. Това са Бончо Генчев, Краси Балъков, Илиян Киряков, Трифон Иванов, Цанко Цветанов. Тук място намират Калоян Чакъров – единственият шампион и с юношеския, и с мъжкия отбор; първият чужденец в тима Игор Кислов. При най-новите подбрах две-три имена. Последното е на Иван Петков, който феновете наричат Царя. Той вече играе в „Янтра“ Габрово, но той е търновски възпитаник и отдаде 7 години на клуба.

-   Предполагам Мариян Генов също е намерил място в книгата?

-         Разбира се, Мариян, който е рекордьор на „Етър 1924“ по мачове и по голове, също е в книгата. Това са истории, които със сигурност феновете няма къде да намерят, защото излизат за първи път. Като това, например, как Цанко Цветанов е бил нападател ляво крило, а по ирония на съдбата става защитник и в последствие е сред най-добрите защитници в света. Затова как старите футболисти са пътували за мачовете си с камион или с влак към далечните градове. За това как през 1960 г. „Етър“ отстранява ЦСКА за купата, което е бомба. И тъй като няма тогава информационни агенции и няма как новината да стигне толкова бързо, вечерта се играе спектакъл във великотърновския театър. По някое време той е прекъснат, на сцената излиза вестоносец, който съобщава : „Уважаеми зрители, днес „Етър“ отстрани ЦСКА в София!“. Следват бурни аплодисменти и представлението продължава. Книгата е пълна с подобни случки.

Много от ветераните, с които говорих и чиито интервюта са поместени, вече не са между живите. Иван Димитров – Руския и Трифон Иванов са от тях – това са футболисти, обичани в цяла България. С Трифон разговорът е правен по повод 50-та му годишнина, той вече беше доста улегнал и интервюто тръгна в странна и мъдра посока на една равносметка за живота му. Тези футболисти, дължа да подчертая, не са забравени по никакъв начин.

-         Третата част на книгата ти е посветена на двубоите на „Етър“ не само с нашите грандове, а и с отбори от световна величина. Кое те впечатли тук от историите на очевидците?

-         Паметните мачове на „Етър“ са много, но най-много се говори за мача с „Интер“ - Милано през 1974 г. за Купата на УЕФА и с „Кайзерслаутерн“ през 1991 г. за Купата на шампионската лига. Те са отразени в книгата, но има куп други знакови мачове – с „Верона“ и „Бреша“, с бразилския „Сау Пауло“, „Динамо“ - Берлин, „Динамо“ - Букурещ… Има едно много любопитно участие на тима в Джакарта през 1983 г., където „Етър“ заминава като национален отбор на България. Федерацията решава да не харчи пари да изпраща националите до далечна Индонезия и праща „Етър“ като „Б“ отбор на страната. И нашият скромен тим успява да бие отбори като Мексико, Индонезия, Тайланд и стига до финал с Южна Корея, който е традиционно силен отбор и до днес. Мачът завършва 2:2 и домакините решават , вместо да се играят дузпи за купата, да се хвърля жребий. Отива капитанът Бойко Димитров да хвърля една индонезийска рупия, но вместо традиционното „ези“, на което винаги залагал, объркал с „тура“ и тя взема, че се пада. Днес това е най-голямата купа – над метър висока, която краси витрината на клуба. Тези мачове в Индонезия са играни пред над 90 000 души и са предавани по всички азиатски телевизии. Както ми казаха футболистите, това са мачовете с най-многобройна публика, на които „Етър“ е играл.

Етърци имат много други екзотични участия като в Кот д'Ивоар , а и в ГДР, където Трифон Иванов и Краси Балъков вкарват първите си голове в международни мачове. Има и двубои у нас, при които сме побеждавали с по 7 гола. Последните мачове, които съм включил, са от днешни дни до мача с ЦСКА. Разбира се, включил съм и непрестанното дебри с „Локомотив“ - Горна Оряховица, където крамолите от 30-те години са стигали чак до столичните вестници кой кого набил и как гостите си тръгнали обидени пеша през Арбанаси.

-         Къде феновете на „Етър“, а и всички, обичащи историята великотърновци могат да намерят книгата ти“

-         Най – лесният начин е в офиса на клуба и във Фен шопа срещу стадион „Ивайло“.  Аз благодаря на хората, които ми помогнаха в тези времена и финансираха каузата ми.

Но държа да прочета това, което съм написал отзад на корицата : Времената се менят, футболът отдавна не е същия, поколенията също. Великотърновският „Етър“ обаче ще го има, докато има и неговата публика. Днешните фенове са доведени на стадиона от своите бащи, от своя страна те сега водят децата си. И, държейки ги за ръка по пътя към Митичния „Ивайло“, те им разказват за головете на Димитър Цеков, Митко Аргиров, Ивелин Младенов, Красимир Балъков, Бончо Генчев, за непримиримата игра на Стефан Чакъров, Йордан Ценов, Георги Василев Трифон Иванов… За болярския дух и себераздаване. … Всичко това трябва да остане и в книга , за да се знае и  помни и от бъдещите поколения – тези, които след десетилетия също ще водят своите синове на Митичния и ще скандират името на „Етър“.

Ето за тази приемственост през годините става дума, за да го има нашият „Етър“.

Мария Христова