На днешната дата преди 130 години губи битката с коварна болест един от най-видните държавни и военни ръководители на България след Освобождението.

В списъка на известните габровци е и първият българин военен министър, но с града на Рачо Ковача майор Константин Никифоров е свързан по стечение на обстоятелствата. Роден е в Габрово през 1856 г., тъй като неговият баща – Никифор Попконстантинов по това време /1856 г.-1859 г./ учителства в града.

Жилавите корени на един от най-видните държавни и военни ръководители на България след Освобождението са побити дълбоко в земята на Еленския край. Със своята народополезна дейност дедите на майор Никифоров записват светли страници не само в историята на възрожденския град. Баща му е известен просветител, училищен деятел, основател и председател на еленското читалище, едно от първите в страната. Завършва Одеската семинария на собствени разноски. Създава първото българско училище в Татар Пазарджик, инициатор е за откриване на родно школо и в Пещера, избран за депутат в Учредителното събрание. Внук е на поп Марко от Багалевци – първият еленски летописец, съхранил Банишкото евангелие като семейна реликва.

По майчина линия майор Константин Никифоров е от еленския род Кисьови. Дядо му – хаджи Иван Кисьов е избран за „баш чорбаджията на града“. С него е свързано възстановяването на църквата „Свети Никола“ в Елена, строежа на която подпомагал и със собствени средства. През 1821 година хаджи Иван Кисьов организира комитет за подготовка на въстание и това му коства живота. Далеч във времето родовите следи на еленския първенец стигат и до неговия дядо – поп Петко Шейтана от Усои. За да освободи Еленския край от данък житнина, стига пеш до Цариград. С хитрост склонява султанската майка да помогне на хората от Балкана, където житото узрява твърде късно и е непосилно за тях да плащат данъка.

Със своите дела през твърде краткия си живот майор Константин Никифоров е достоен потомък на своите деди. Детството му преминава в Елена. Учи в Еленската даскалоливница, завършва реална гимназия в град Николаев и постъпва в Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург. Прекъсва обучението си, за да вземе участие в Руско-турската война, по време на която  служи в артилерийска бригада на руската армия и е повишен във военно звание подпоручик. След Освобождението постъпва в Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург, която завършва с отличие през 1883 г.

Препоръката на княз Александър Дондуков-Корсаков, с която постъпва и получената отлична атестация, отреждат на поручик Никифоров в родината мястото помощник-началник на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. На изграждащата се млада българска армия са нужни такива таланти като Никифоров и Радко Димитриев. Синът на дългогодишния учител и основател на Еленското читалище отдава без остатък силите си на военната наука. Поручикът извадил от складовете трофейните круповски оръдия, взети от турците през освободителната война, за да замени разнофунтовите руски оръдия, направил им описание на руски и български и по този начин слага основа на тактическата терминология в българската артилерия. Никифоров и  началникът на артилерията – Олимпи Панов са признати за най-интелигентните офицери по онова време и са в основата на бъдещите успехи и традиции.

В съдбоносен за България момент капитан Никифоров, едва 29 годишен, поема поста управляващ Военното министерство на 8 септември 1885 г., по предложение на княз Кантакузин. Току-що е извършен актът на Съединението. Това събитие, подкрепено от народните маси, предизвиква намесата на великите сили, съобразно интересите им на Балканите. Русия се обявява против Съединението, защото смята, че то ще доведе до укрепването на княз Александър І, чието оставане на българския престол за нея е нежелателно.

Войната е очаквана откъм Османската империя, но идва от Сърбия. Капитан Никифоров е между първите, които долавят, че братската славянска страна се готви за война. Младият министър се изявява като голям организатор и военен стратег. За по-малко от два месеца подготвя армията за Сръбско-българската война. Той печели високото доверие и с личния си пример. На 5 ноември 1885 г. сам, поради липса на технически персонал поправя 4 разнебитени оръдия, като работи 24 часа непрекъснато, за да помогне на фронта.

Лично княз Александър признава големите му заслуги за победата в Сръбско-българската война: „Тъй като голяма част от успеха ни във войната се дължи Вам, произвеждам Ви в чин майор и Ви утвърждавам в занимаемия пост”.

Това обаче не се отразява върху отношението на майор Никифоров към княза. Той осъжда оскърбителните му нападки срещу Русия, застава на страната на групата офицери-детронатори, без да участва в акта на преврата от 9 август 1886 г. Без негово съгласие той е включен в новото правителство, оглавявано от митрополит Климент Търновоски. Никифоров отказва да заеме поста военен министър, подава си оставката и преминава в запаса.

Отдава се на научна дейност. Пише учебник по артилерия, сътрудничи на списание „Военен журнал”, става един от основателите и сътрудник на подновения вестник „Търновска конституция”. Гръдната болест, която го мъчи отдавна, влошава здравето му и  покосява творческите му сили. Заминава за лечение в Одеса, от там в санаториум в гр. Меран, Австрия. Състоянието му се влошава и на 20 януари 1891 г. , ненавършил 35 години, майор Константин Никифоров умира. Погребан е в Меранските гробища. По-късно, когато се чества 25-годишнината на Сръбско-българската война, Народното събрание гласува кредит за пренасянето на костите на този достоен син на България на родна земя, което става с военни почести от страна и на двете държави. Погребан е в Софийските гробища, а в прочувственото слово за него се казва: „Майор Константин Никифоров, беше ненадминат военен специалист, а като човек олицетворяваше най-хубавите черти на българския народностен характер: трудолюбие, постоянство, упоритост, сериозно отношение към всяка работа, която предприемаше и отсъствие на самохвалство“.