Даниела Бърнева разказва за малкия Вальо, роден със синдром на Даун

Даниела Бърнева - председател на Сдружение "Бъдеще за нас" и старши учител в Начално училище "Цани Гинчев" - град Лясковец завоюва първото място в конкурса за снимка и есе на тема: „Моят опит с програмите на Фондация „Работилница за граждански инициативи”. Завладяващото есе на лясковската педагожка спечели вниманието на журито. То е съчетано с илюстрация на приобщаващото образование в действие. Даниела Бърнева, както и целия екип на училището, вярва, че всяко дете заслужава своя шанс за развитие и се бори за това всички ученици да открият своите таланти и да имат самочувствието да успяват с предизвикателствата, които им поставя новото време. Деца с аутизъм, синдром на Даун и хиперактивност се чувстват приети, обичани и разбирани. Идват с желание на училище и знаят, че могат да разчитат на помощ, когато им е трудно. Родителите осъзнават своята роля за успешното управление на училището и процесите, които се случват в него. Изграждаме една зона, свободна от насилие. Вярването на училищния екип на НУ "Цани Гинчев" - град Лясков е, че всички деца могат заедно да учат, да играят и да се забавляват.

Предоставяме Ви текста на спечелилото есе:

Снимката е направена в Начално училище "Цани Гинчев", гр. Лясковец. Детето в средата е Валентин, дете със синдром на Даун. Заобиколен е от децата от своя клас. Това виждате. А онова, което ще усетите, е щастието на едно дете, което за пръв път не е "другото" дете.
Този момент е един от многото. Ежедневие. Снимката стана възможна благодарение на факта, че ФРГИ повярва в нашата проектна идея и цел - изграждането на благоприятна среда за развитие на децата от НУ „Цани Гинчев", град Лясковец - сега вече реализирана. Свикнали сме да наричаме тези деца «деца със специални образователни потребности». Под тежестта на думите забравяме, че те имат потребностите на всички останали. Да бъдат щастливи, да се развиват, да бъдат обичани. Всяко едно дете има специфични потребности и свой подход към света.
Но ежедневието има и друго лице. Преди време журналист от водеща медия ме попита струва ли си да прави филм за четири деца със специални образователни потребности. Отговорих, че всичко си струва, ако се прави за децата. Ако си позволим да пренебрегнем само едно дете, без значение какви са неговите способности и потребности, значи пренебрегваме бъдещето.
Знам, че няма да получа подобен въпрос от страна на ФРГИ. Във Фондацията отдавна са наясно какво в този свят си струва и подпомагат то да се случи: струва си да развиваме способностите на всяко едно дете, струва си да възстановяваме училищните библиотеки (струва си да знаем, че любимата книга на Валентин е „Хитър Петър"). Струва си да правим това дори в малките училища - образованието не отчита малък, голям град или световна столица, то е нужно на всеки. Важно е и си струва да дадем възможност на всяко дете да придобие увереност в себе си, а от нас зависи да изберем подходящата за него форма за изява: театър, изобразително изкуство, музика, фолклор… Струва си да помогнем на семейство, лутащо се в света да оцелее, защото в него се възпитава и живее бъдещият физик, лекар, градинар, учител, магазинер…,
съсед - човечеството в неговата пъстрота.
Няма нужда да се вглеждаме в сложните диаграми на световните анализатори. Достатъчно е да проследим какви програми и проекти финансира ФРГИ и добиваме представа за дефицитите в обществото и кое би тластнало развитието възходящо. Това съвсем не е случайно: Фондацията не остава безразлична към нито една обществена тенденция. Ако някой или нещо се нуждае от подкрепа, за да се развива, ФРГИ прави тази подкрепа факт.
За всички нас това е само една снимка. Преди нея и след нея е реалният животна Валентин. Много по-различен от живота на останалите деца, но всъщност същият.