На 18 декември 1860 г. в Цариград се подписва акт за възстановяване на българската автономна църква под върховенството на папата.

В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през 19 в. в пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия стигнали до идеята за уния с Рим. Чрез нея част от българската интелигенция приема като най-радикално средство за разрешаване на църковно-народния въпрос съединението с Католическата църква.

Междувременно Гръцката духовна власт остро реагирала срещу паралелно Православно българско движение за църковна независимост. На свикания по нареждане на Високата порта през 1858-1860 г. в Цариград Патриаршески събор, гръцкият духовен клир отказал да приеме дори умерените църковни искания на българите. Така поради упорството на Патриаршията всички възможности за разбирателство между православните пропаднали.

За българите станало ясно, че не ще постигнат целите си по пътя на компромиса и от края на 50-те години се подела акция за изгонване на гръцките духовници, за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на Българската православна църква.

След продължителни обсъждания и многобройни консултации с представители на Високата порта и на чуждите посолства, в началото на 1860 г. цариградското българско духовенство решава да извърши формалния акт на оттеглянето от Патриаршията. Така се стигнало до Великденската демонстрация на 3 април 1860 г., когато по време на тържествената литургия в цариградската българска църква „Свети Стефан” Макариополски не произнесъл името на Патриарха. Според църковния канон това означавало, че българите отхвърлят патриаршеската власт.

През 1861 г. не без съдействието на Русия владиците-бунтовници били заточени в Атон, а цариградското български клир бил разгонен. Най-непосредствено отношение към новото българско движение имала руската политика.

На този фон през 1859 г. Драган Цанков започва да списва в Цариград вестник „България”, чрез който проповядва своите идеи за разрешаване на българския църковен въпрос по пътя на униатството. През същата година и българите в Кукуш първи правят опит да се обявяват за униати.

Така се стигнало до 30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици начело с Драган Цанков се представили пред папския представител в Цариград и му връчили молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. В резултат бил подписан акт за присъединение към Рим, в който се формулирали двете основни български искания - самостоятелна църковна йерархия и училища. Към тях било и изричното настояване за запазване непокътнат съществуващия източен църковен обред.

Това довежда до признаването на българите от Светия Престол и Високата порта за отделна религиозно-народна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски бил ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи.