На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 година в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели, Алеко Константинов. В България бъдещият писател започва работа в столицата. Практикува като съдия и прокурор в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор и съдия в Софийския апелативен съд. През 1896 година е юрисконсулт на Софийското градско управление. Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски негови колеги.  Писателят обича да пътешества и посещава различни части на света.

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България. Поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894 година. Не остава безразличен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на нейната програма, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в партийния орган вестник „Знаме“ от създаването му (1894).

Творчеството на Алеко е посветено най-вече на недотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, авторът започва творческата си кариера с поезия. Стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо“ (1881) са изпратени от град Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях авторът не крие отношението си към политическата обстановка в родината и проявява чувствителност към социалните пороци.

Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

Докато те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат като болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.

Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите „Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“ и „Цигани“ от Александър Пушкин, „Демон“ и „Беглец“ от Михаил Лермонтов; „Руските жени“ и „Кой е строил железния мост? “ от Николай Некрасов и „Тартюф“ от Молиер.

Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 година при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.

В памет на големия българин са именувани редица географски обекти като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността с туристически център „Алеко“ на Витоша.