Картините му са своеобразен „портрет” на еленския край

Йордан Попов е един от класиците в българското изобразително изкуство, майстор на пейзажа и битовата композиция. Картините му са своеобразен „портрет” на еленския край и показват неговата богата и дълбока душевност. Роден е на 5 ноември 1913г. в град Елена. Това е мястото, което с уникалното си местоположение, възрожденски дух и забележителни личности, оказва голямо влияние върху формирането на неговата свободолюбива и неповторима личност. Цялостното творчество на балканджията е свързано с родния му край. Там е къщата му, там е ателието му, там са неговите приятели, които са неговия коректив за нарисуваното.
Родът на Йордан Попов по бащина линия е от Разпоповци, село, сега квартал на Елена, отстоящо на 3-4км. от града, дало много бележити българи-учители и интелектуалци. Неповторимата хубост на този край, очарованието на Балкана, Чуканските баири, върховете Острец и Симаново, Шейтанската усойна са любимите места, където художникът обича да съзерцава, да обикаля и да черпи творческо вдъхновение. Очарованието на възрожденските къщи –Попниколовата, къщата на Петко Ю.Тодоров, Даскалоливницита, църквата „Св.Никола”, Долната църква, Камбуровия хан, преместен при строежа на язовир Йовковци, петте Хаджидимитрови къщи, оказват голямо влияние върху формирането на неговото художническо чувство и ориентация.
Описват го като „набит и възнисичък, с голямо чело и буйна отметната назад коса, той разговаряше с младежите пламенно и неподражаемо”. Словото му беше емоционално и пленяващо , а присъствието му особено артистично и запомнящо се”.
От малък Йордан Попов обича да рисува. Завършва Столарското училище и постъпва на работа, като обикновено той извършва фината работа на мебелите, а именно резбоването им. Помага в мебелната къща на вуйчо си в града. 20-30години на XX век, са определяни като златен период в развитието на града. Време на духовен подем, формиране на млада интелигенция, предимно в областта на театъра и музиката, читалището се оказва онзи център, около който се обединяват младите хора. Дългите разговори с писателя Емилиян Станев, учителите Кирил Чернев, Пенчо Агов, Иван Кършев, сформираният оркестър и читалищен хор, са благоприятна духовна атмосфера за формирането на творческата личност на Йордан Попов. Културната среда в град Елена е в основата за пробуждането на творческите му заложби, но и помага те да се развият. Свири на китара и виолончело, включва се в оркестъра на Кирил Чернев, където е и солист.
През този период у младежа узрява желанието да кандидатства в Художествената академия, въпреки тежкото материално положение на семейството.

През лятото на 1935г. Йордан Попов рисува пътни знаци за еленското инженерство, а с получените средства заминава за София, за да учи. Организиран е за кандидат – студентите подготвителен курс, но той няма нужните средства, а и не иска да го посещава. Явява се на изпита в академията и е приет. В началото негов преподавател по рисуване е проф. Никола Кожухаров, който оценява възможностите на студента. За съжаление спестените пари за следването на Йордан Попов свършват и той е решен да се върне отново в Елена. Професорът се опитва да го убеди, че е талантлив и трябва да продължи обучението си. Бившият тогава министър-председател генерал Петко Златев се допитва до ректора на на Художествената академия проф. Васил Захариев, дали има от Еленско/от родния му край/ студент, на когото да помогне финансово. Така по щастливо стечение на обстоятелствата Йордан Попов продължава обучението си, а неговият приятел и състудент Георги Павлов-Павлето му става съквартирант. Връзката между двамата е много голяма, като приятелството им продължава до последните дни на Павлето.

През 1940 година Йордан Попов завършва Художествената академия с отличие, а неговият благодетел генерал Златев мечтае да го прати на специализация в Италия. За жалост започва Втората световна война и така се проваля възможността да отиде в страната на Микеланджело, Рафаело и Леонардо да Винчи.
След проф. Кожухаров, Йордан Попов се прехвърля да учи при проф. Дечко Узунов. Преподаватели са му също много известни личности като проф. Васил Захариев, Симеон Велков, Анастас Дудулов, Николай Райнов и др.
През 1943г. е член на Дружеството на новите художници, които се борят за ново пластично изграждане на картините и търсят нови пътища. Желанието им е да се разграничат от всичко и всички, да се домогнат до нови и модерни изразни средства, които да отговарят на духа на времето, в което живеят.

Друг интересен факт от живота на Йордан Попов е, че освен талантлив художник е и способен педагог. От 1944 година е учител по рисуване в Еленската гимназия. През същата година в учителската стая на училището представя и първата си самостоятелна изложба.
През 1947г. негов ученик е Александър Терзиев, професор по-късно по живопис във ВТУ. По това време Йордан Попов рисува в ателие, помещаващо се в тогавашния ритуален дом, в близост до гимназията. Там именно Александър Терзиев ходи да наблюдава и да се учи, заедно със своя приятел Иван Миланов, тогава студент в академията. Именно под благоприятното и ползотворно влияние на Попов, Терзиев започва да рисува и показва рисунките си за мнение и корекции. През 50 – те години тази връзка не прекъсва, а се запазва помежду им, дори когато Александър Терзиев е студент в Академията си идва в Елена през ваканциите и контактите им продължават. През 1948г. Йордан Попов е поканен от проф. Кирил Цонев за негов асистент по пейзаж и натюрморт в Художествената академия. В продължение на 2год. е преподавател там. И въпреки, че кариерата му там е твърде кратка, младият художник възприема и черти от неговото синтетично майсторство, техника и похвати, а двамата са уволнени по „случая Жендов”. Така те стават жертви на кампанията срещу „жендовизма”, „формализма” и „космополитизма”. В изкуството на Попов през този период преобладава „Цоневски” маниер, близък до класическото изкуство: вальорна живопис- с нежни тонални преходи. Картините му са изпълнени с прозрачни маслени и велатурни наслоявания. Възмутен е от някои негови колеги и художествени критици, разочарован е от това, което се върши с хората на изкуството. Така Йордан Попов напуска София и се връща окончателно в родната Елена, където кипи усилен културен живот, като основната движеща сила се оформя читалището, с много пиеси и оперети. И именно там той се включва много активно с подготовката на декорите и свири в оркестъра.

През 1953 до 1955г. художникът е председател на читалище „Напредък”, спомага за разширяване на сцената, за по-големи постановки. Открива Детска музикална школа към читалището, поставя много пиеси на Петко Ю. Тодоров, Ст. Л. Костов и Й.Йовков. В периода 1950-1959г. е сценограф на постановките. Оженва се за една от най-добрите певици в градския хор и солистката на операта-Цанка Консулова.
Въпреки всичко Йордан Попов запазва позитивизма си и доброто си отношение към младите таланти. Не е случен факта, че на квартира в неговия дом е Петър Борсуков, ученик в Еленската гимназия, по-късно известен художник – карикатурист.
През 1960г. Йордан Попов става учредител и първи творчески секретар на Окръжната група на СБХ във В. Търново до 1967г. С особено уважение се ползва от младите, привлечени около открития през 1963г. Университет, тогава ВПИ. Тук идват да преподават бележити художници, които създават втория център по изобразително изкуство в страната, а именно-Васил Стоилов, Васил Захариев, Никола Кожухаров и др. След завършването си тук във В.Търново се установяват много млади и талантливи художници като Александър Терзиев, Иван Маринов, Никола Гелов, Григор Спиридонов, Спиридон Борисов, Никола Хаджитанев и др. , а от 1971. и Янаки Манасиев. За Йордан Попов великотърновският художник и уредник на Художествената галерия /по-късно нар. „Борис Денев”/ Нестор Иванов казва: „Още при първата ми среща бай Йордан ми направи силно впечатление като човек артистичен, с високо чело, буйна коса и неизменната цигара в устата му. Ние се нареждахме около него като пилета около квачка. Беше с голям авторитет сред ръководителите във Велико Търново. Идваше от Елена по няколко пъти в седмицата и срещите ни с него бяха малки празници”.
Именно общуването с тях по време на изложби, срещи и различни поводи , оказват благоприятно въздействие и стимул на Йордан Попов. Заедно с това продължат и контактите му със старите приятели от Академията - с Георги Павлов-Павлето, малкия човек с големия талант /който докато са съквартиранти спял на креватче под масата, за да има повече място/, с Александър Поплилов, Найден Петков и др. Пръв приятел е на директора на еленския музей Здравко Моллов, с когото прекарва дълги часове в разговори и планове. Неслучайна е и появата на идеята на еленския художник в родния му град да има галерия към музея. Здравко Моллов го подкрепя, след като са убедени и градските ръководители, изложбената зала е открита в родната къща на Петко Ю.Тодоров. Самият Йордан Попов дарява три свои пейзажа, последван е от други художници като Преслав Кършовски, Иван Петров , Иван Миланов и др.
През 1966г. е открита художествената галерия, с уредена в нея изложба. Йордан Попов се уговаря с Нестор Иванов да вземе временно картини от галерията във В.Търново. Сбъдва се неговата мечта за откриване на галерия, а по-късно заедно със Здравко Моллов и отец Христо Калев назрява идеята да се открие иконна сбирка към галерията. Намерени са много изоставени и прашлясали икони, почистени и реставрирани са, показани по-късно в иконна сбирка в приземния етаж на родната къща на Петко Тодоров. Домът на Йордан Попов е винаги отворен за художници, писатели, журналисти и общественици и други хора, свързани с изкуството – Илия Петров, Светлин Русев, писателите – Емилиян Станев, Анчо Калоянов, както и творци от чужбина. Художникът умее да изслушва своите гости, търси мнение за нарисуваните от него картини- приема критиките, но отстоява своята независимост и собствените си критерии. Йордан Попов е вглъбен в себе си човек, предпочитащ да размишлява, дори понякога изпада в моменти на меланхолия, характерни за всеки творец. С младите се държи възторжено, каквато е и основната линия в изкуството му. В навечерието на своята 60- годишнина, в дадено интервю именно споделя: „Обичам децата и младите хора. Радва ме чистотата на техните погледи, непосредствеността, с която възприемат света и изкуството. На всички млади хора мога да говоря за изкуството, но от тях чувам такива мисли за живота, които понякога ме изненадват. Те ми служат като барометър за времето, в което живеем. Освен това изкуството утвърждава живота, а той най-ярко пулсира в младостта.”
По инициатива на Комитета за култура, СБХ, Окръжният съвет за изкуство и култура на 23 май 1974г. се организира юбилейно тържество за 60- годишнина на Йордан Попов, със слово на неговия приятел Павлето, а по-късно и изложба във В. Търново, открита от Найден Петков. С още по-голяма пищност е и тържеството за 70-годишнината му в Елена през 1984г., когато в читалището председателят на СБХ /покойния вече академик/ Светлин Русев изнася доклад за творчеството на Йордан Попов. Нарича го „отшелника от Елена”, като определя неговото изкуство като ” тихо, вглъбено в себе си, лишено от външни ефекти, което всъщност носи много стаена драматична мощ и вътрешно движение. Мнозина приемат Йордан Попов като спокоен художник, свързвайки го с естествената доброта и топлота на човешкото му излъчване”.
Друга линия в творчеството му е свързана с живописване чрез „открита мазка”- по-сочна и експресивна. Тези картини, за разлика от първите му са нарисувани по-темпераментно и спонтанно, без да има предишното отлежаване. Картините му излъчват заряд, изпълнен с много емоция и енергия. Да се говори за периоди в неговото творчество, е трудно, но все пак пейзажите рисувани през 70- те години носят своята зрялост и уравновесеност. Започнал в началото с темперни бои, Йордан Попов постепенно ги изоставя, защото разбира , че съхнат бавно. Насочва се към техника, която да кореспондира с неговата личност , а именно акрилните боя, холандската бяла боя, която наслагва грубо върху платното. Рисувайки угарите и нивите художникът използва неутрална тъмнокафява темпера, която по-късно изчиства с парцал, за да може да постигне по-бледи или интензивни цветове.

Йордан Попов е известен и разпознаваем като майстор на пейзажа, но той също така е и автор на портрети, на актове и рисунки. Рисунките са от 80-те години и затова са по- непознати и неоценени. Той сякаш „чете” природата, представя един своеобразен портрет на природата в нейните спокойни и епични състояния. От картините му се излъчва спокойствие, равновесие, тишина. Темата за природата – земята, нивите, баирите, угарите, изораната пръст, заема централно място в платната му. В картините на Йордан Попов човекът липсва, човешки фигури няма, но се усеща тяхното присъствие – усилията на хората, труда, мъката и надеждата. Неслучайно неговите картини са хоризонтално композирани – основа на пейзажния образ са небето и земята. Затова как самият той се е посветил на пейзажа казва: "Една от причините да се насоча към пейзажа е тази, че съм роден в градче, заобиколено от приказна природа, която не може да не окаже влияние върху моето творчество. Още като студент си поставих задача да овладея този жанр и хвърлих много усилия". Определят Йордан Попов ката майстор на синтетичния пейзаж, където без да се изневерява на натурата се достига дълбоки философски и морални прозрения. Пейзажите му са обобщен „портрет” на Еленския край/ на Балкана, на Българската природа/, което от своя страна говори за дълбоката душевност и чувствителност на художника. Характерно за него е, че той никога не рисува на открито, напротив той е сред природата и сякаш запечатва всеки един цвят, всеки един мирис, всяко едно чувство, не пренася механично всичко, което е видял върху платното - „изкуството не е копиране на действителността, а нейно създаване”. Натрупал достатъчно заряд и желание той може „да нарисува графика за пет минути, а картина за два часа”, може да работи денонощно, а също може да рисува няколко платна с различни сюжета едновременно, без да губи първоначалното преживяване. Йордан Попов сам прави рамките на картините, подготвя сам платната си, а също и оригинални пособия за рисуване - като се започне от сърцевината на бъз, многожичен кабел или различни растения, които са кухостеблени и задържат повече туш, за да постигне тушова рисунка. Също така използва сърцевината на царевица или гнила върба за по- голяма експресивност на рисунъка. Любимите му художници са Рембранд, когото поставя на първо място, Ван Гог, Реноар, а от българските – Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Кирил Цонев, Павлето, Светлин Русев, Найден Петков и други.

Йордан Попов /наричан Попето/ е нарисувал над 500 картини, участвал е в множество общи и окръжни изложби. Не остава незабелязан и от чуждестранната критика, откъдето получава голяма оценка и признание. Има участия в изложби, организирани от СБХ в чужбина - САЩ, тогавашния СССР, Германия, франция, Полша и др. Неговата картина „След жътва” се намира в галерия „Шарпантие” в Париж. Негови пейзажи са откупени от НХГ, от Софийска градска галерия, от частни лица и галерии.
В залите на Художествена галерия „Борис Денев” греят пейзажите му „Зимна нощ” и „Есен”. За разлика от други художници, които се срамуват картините им да са в малки галерии, той иска най-хубавите му картини да останат там , където ги рисува , а именно в родния му град. Галерията в Елена притежава над 100 негови картини.
Промените след 1989г.оказват влияние и върху него. На преклонна възраст, надхвърлил 80-те години, той се оказва самотен, изолиран и забравен. Все по-трудно застава пред статива, приятелите също изпаднали в дълбока материална криза, ги няма при него, почитателите му все по-рядко го търсят.
Награден е с орден „Св. св. Кирил и Методий” III степен/1968г./ и I степен /1970г./
Умира на 12 август 2001г., но той остава да живее в прекрасните пейзажи, които вълнуват и очароват и днес нас любителите на изобразителното изкуство.

Подготвил материала: Магдалена Йорданова – екскурзовод в ХГ „Борис Денев“