Алеко Константинов си отива едва 34-годишен, но оставя богато литературно наследство

На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели, Алеко Константинов. Той пише оригинални и прекрасни творби, описващи следосвобожденската действителност в България, като не спестява и отрицателните й черти. Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Още от малък проявява интерес към самоусъвършестването си. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен ученик в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След приключване на войната заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 г. След това записва и завършва право в Одеса и се връща в родината.

В България започва работа в столицата. Практикува като съдия (1885–1886) и прокурор (1886 г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896 г.). Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски магистрати.  Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896 г.) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.

Алеко обича да пътешества и посещава различни части на света, взема участие в международните изложения в Париж (1889 г.), Прага (1891 г.) и Чикаго (1893 г.). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. От тези визити авторът черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина. Въпреки това обаче творецът продължава силно да вярва в България и да работи за нея.

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата,  Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България – поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894г. Не остава безразличен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата  й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894 г.).

Творчеството на Алеко е посветено най-вече на не дотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, авторът започва творческата си кариера с поезия. Стихотворенията „Огледало“ (1880 г.) и „Защо“ (1881 г.) са изпратени от град Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях авторът не крие отношението си към политическата обстановка в родината и проявява чувствителност към социалните пороци.

Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893 г.). Тя е изпълнена с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 г. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

Докато обаче те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат за болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.

Друга важна част от Алековото творчество са разказът „Пази, боже, сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес – Щастливеца.

Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите „Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“ и „Цигани“ от А. С. Пушкин; „Демон“ и „Беглец“ от М. Ю. Лермонтов; „Руските жени“ и „Кой е строил железния мост? “ от Н. А. Некрасов и „Тартюф“ от Молиер.

Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 г. при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец  Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.

Така на 34 г. си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.

В памет на големия българин са именувани редица места като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността и туристическия център „Алеко“ на Витоша.