От Гявато до Голгота

130 години от рождението и 70 години от убийството на митрополит Борис Неврокопски

Бъдещият предстоятел на три емблематични за българската Екзархия епархии – Струмишка, Драмска и Неврокопска се е родил на 26 октомври 1888 в битолското село Гявато (днес в Република Македония – бел. авт. Д.Т.) Като дългоочакван син от Гера Манчова Костова и съпруга й Симеон Цветков Разумов.
През 80-те години на XIX век със своите над 1500 жители само българи и всички в лоното на българската Екзархия, Гявато е било второто по големина село в Битолска кааза (околия, бел. авт. Д.Т.) след първото и също чисто българско село Смилево, което пък надхвърляло 2200 жители.
Новороденото едва не се задушило от усукалата се около врата му пъпна връв, трудно изплакало и упорито отказвало да засуче. Затова „акуширащата“ баба Сребра Маджирица посъветвала родителите час по-скоро да кръстят сина си, за да не остане „навяк“, както наричали децата, които умирали некръстени.
Раздвоени между надеждата и неволята родителите склонили и навръх Димитровден – 8.11. по стар стил момчето получило свето кръщение. Заради строго спазваната тогава 40-дневна забрана родилка да излиза от дома кръщелният обряд бил извършен вкъщи от местния енорийски свещеник отец Колчо Доклев.
Стриктно било спазено и стародавното поверие нездравите или недоносени деца да се кръщават с евангелски имена или с такива, които ще им измолят небесна закрила и живот. А пък в най-безнадеждните случаи, родителите обричали на Бога рожбата си с гореща молитва да запази живота й.
Затова кръстниците Кръстана и Стефан Руканови дали на болнавото си кръщелниче евангелското име Вангел – аналог на Благой, според българската светска именна система. А родителите дали обет пред Бог, Вангел да стане духовник. И чудото станало – отписаното отроче оцеляло! И от зората на живота си под Пелистер планина до трагичния му залез под Беласица планина Вангел Разумов – митрополит Борис достойно извървял своите 60-годишни крачки.
До 1897 година Вангел ходел в основното училище в родното си село, където бил ученик на даскал Манол Топалов. Същата година бащата Симеон Разумов, известен като Симо Сърцето, оглавил създадения в село Гявато комитет на БМОРК (по-късно ТМОРО, ВМОРО, ВМРО – бел. авт. Д.Т.)
От съображения за сигурност през лятото на 1898 година Симо изпратил сина си Вангел в Цариград. Там със съдействието на учителя в българската гимназия в град Битоля Парашкев Цветков, Вангел Разумов бил записан в българското екзархийско училище „Паисий Хилендарски“.
На 29 юли 1903 година край битолското село Буково Симеон Разумов загинал в бой с турски редовни части и башибозук като десетар на легендарния войвода Георги Сугарев. Вангел научил за гибелта на баща си от училищния настоятел на „Паисий Хилендарски“ Димо Руканов – син на кръстника му Стефан.
Една година след гибелта на баща си Вангел Разумов бил сред осемте отлично завършили випускници на българската гимназия „д-р Петър Берон“ в град Одрин. По настояване на екзарх Йосиф Първи на сирака била отпусната от Екзархията стипендия и на 18 септември 1904 година Вангел Разумов постъпил в цариградската духовна семинария „Свети Иван Рилски“.
Само месеци след завършване на семинарията Вангел Симеонов Разумов изпълнил обета на земните си родители и се обрекъл на небесния Отец.
На 1 юли 1910 година в легендарната Желязна църква „Свети Стефан“ в Цариград Неврокопският митрополит Иларион подстригал за монах Вангел Разумов, който приел името Борис, а духовният му наставник го удостоил със сан йеродякон.
Със средства на духовния си старец митрополит Иларион Неврокопски, на 28 ноември 1911 година йеродякон Борис се записал първокурсник в Богословския факултет на университета в град Черновиц в Австро - Унгария, където се дипломирал на 6 юли 1914 година.
Завърнал се в княжество България, йеродякон Борис от 18 септември 1914 година до 26 юли 1915 преподавал в свещеническото училище в село Бачково и в духовната семинария в Пловдив.
Между 23 ноември 1915 и 9 юли 1918 йеродякон Борис изучавал философия в университетите в Будапеща и Виена и защитил докторска дисертация по Богословие в университета на град Черновиц.
На 25 ноември 1917 година Пловдивският митрополит Максим удостоил йеродякон доктор Борис с йеромонашески сан.
По решение на Светия Синод йеромонах Борис посветил следващите пет години от живота си – от 4 декември 1917 до 28 март 1922 на българската общност в Унгария като предстоятел на местната църковна община.
На 22 юли 1922 година след решение на Светия Синод неговият наместник-предстоятел Софийският митрополит Стефан удостоил йеродякон Борис с архимандритско достойнство. И от 15 май 1923 до 1 септември 1924 архимандрит Борис станал протосингел на Софийската Света митрополия.
На 1 септември 1924 година архимандрит Борис бил назначен за началник на културно-просветното отделение към Светия Синод, а от 1 февруари 1925 година бил избран и за председател на църковното настоятелство на катедралата „Свети Александър Невски“, на които длъжности останал до 1 септември 1926 година. Тогава бил назначен за ректор на Софийската духовна семинария.
Освен всеотдаен духовник и деен администратор, архимандрит Борис проявил и талантливото си перо силно и по духовни, и по светски теми. Проникновеният духовник създал в чест на небесния застъпник на българския народ Свети Иван Рилски акатист (възхваляващо песнопение – бел. авт. Д.Т.), който и досега е част от богослужебната практика на всички български храмове в дните за почит към великия Рилец, както и в празничните богослужения на наречените му храмове.
Изповядващ веруюто, че светското образование е призвано „…да гради и човеци, и българи…“, през 1928 година с лични средства архимандрит Борис издал книжката „Кризата в нашето училище“. В нея на общодостъпен език, изчистен от канонични, педагогически и административни термини архимандрит Борис посочил основния недъг на светското образование - „… училището обучава, но не възпитава“.
На 14 декември 1930 година в катедралния храм „Свети Александър Невски“ архимандрит Борис бил ръкоположен за титулярен Стобийски епископ, на който пост останал до 23 ноември 1931 година.
На 31 май 1931 година епископ Борис Стобийски положил основния камък на църквата „Св.Св. Кирил и Методий“ в Будапеща. А на 23 ноември 1931 година бил назначен за главен секретар на Светия Синод, на който пост останал до февруари 1935 година.
Сам изпитал тегобите на сирашката участ, през 1931 година епископ Борис Стобийски дарил на Софийската духовна семинария 5000 лева, с които да бъде подпомагано обучението на даровити семинаристи – сираци или от бедни семейства.
Междувременно през 1932 година епископ Борис Стобийски оглавил българската църковна делегация в Йерусалим по преговорите за признаване на независима българска църква. Преговорите започнали на 12 април 1932 година и приключили успешно чак на 22 февруари 1945 година.
На 17 февруари 1935 година епископ Борис бил избран за Неврокопски митрополит, а Светият Синод го утвърдил на 24 февруари 1935 г. В стремежа си максимално да скъси дистанцията с паството и с държавните институции митрополит Борис преместил епархийското седалище от град Неврокоп (днес Гоце Делчев - бел. авт. Д.Т.) в град Горна Джумая (днес Благоевград – бел. авт. Д.Т.) в подворието на възрожденския храм „Въведение Богородично“ в квартал Вароша.
С цел да не се прекъсва процесът на духовно възпитание след завършване на училище, от лятото на 1938 година към енорийските храмове в Неврокопска епархия започнали да функционират младежки православни дружества, чийто идеен вдъхновител и често пъти лектор бил митрополит Борис.
След разгрома на кралска Югославия българската Екзархия възстановила административния си диоцез над Вардарска и Егейска Македония, и Западна Тракия. Тогава съществувалите по-рано Струмишка и Драмска епархия били обединени в Струмишко-Драмска епархия, а през 1943 година отново били разделени, като диоцезната реорганизация следвала динамичните промени в териториалната структура на България. А за временно управляващ на първоначално обединените и впоследствие разделени епархии, бил назначен митрополит Борис.
За тринадесетгодишното си архипастирство на Неврокопска епархия митрополит Борис инициирал издигането на 28 нови православни храма – минимум по два новоосветени храма на година! А след архитектурен оглед на съществуващите в епархията храмове, 93 от тях били частично ремонтирани или възобновени из основи! Заради своеобразния строителен рекорд в най-новата история на Българската православна църква, нейният предстоятел екзарх Стефан с писмо от 11.05.1944 година нарекъл Неврокопския митрополит Борис „… следовник на Първостроителя, Светия наш цар Борис Покръстител…“.
Измежду тогавашните свещенослужители и висши архиереи митрополит Борис бил единственият явен противник на провежданата в Пиринска Македония т.нар. „културно-национална автономия“. Наричал я зле прикрита акция за сърбизация на изконното българско население, за което рано или късно щели да плащат виновниците. Тях митрополитът анатемосвал като безродници и национални предатели. След критиките срещу властта официозът вестник „Работническо дело“ заклеймил митрополит Борис като „един недостоен служител на българската православна църква“.  
В писмо от 29 септември 1948 година до Светия Синод митрополит Борис мотивирал с канонични и исторически аргументи своето противопоставяне на македонизацията и протестирал, че висшето църковно ръководство не реагира нито срещу денационализаторската държавна политика, нито срещу оплювателната кампания срещу Неврокопския митрополит и отправяните му смъртни заплахи. А личната си драма и болка на духовник и българин, митрополит Борис описал така: „В църковните проповеди в храма понякога след обръщението „християни и християнки“ употребяваме и обръщението „българи и българки“, когато биват засегнати от църковно гледище въпроси за народа и родината. Това се е смятало от някои фактори в Неврокоп за страшно престъпление и те са отправяли злобни заплахи, че щели да ни дадат да разберем как така сме смеели да говорим в Неврокоп за българи?! Никъде другаде в живота на никой друг народ не се е случвало един скромен дългогодишен служител на народа да бъде заплашван в собствената държава от представителите на държавната власт затуй, че има славянобългарско съзнание, каквото са имали всички наши бащи и деди, деди и прадеди през повече от хиляда години от времето на Свети свети Кирил и Методий и Свети Климент Охридски до днес.“
Това бил последният писмен протест на митрополит Борис. А последното му житейско огорчение дошло на 21 октомври 1948 година на заседание на Епархийския съвет, когато никой от членовете му не подкрепил предложението на своя архипастир ръководството на Неврокопска епархия писмено да призове Светия Синод да заклейми македонизацията…
По зла ирония на съдбата пак на Димитровден по стар стил, на 8 ноември 1948 година, 60 години след кръщението си и вече като предстоятел на Неврокопска епархия, митрополит Борис бил застрелян с 5 куршума след празничната литургия в църквата „Свети Димитър“ в петричкото село Коларово.
Убиецът Илия Стаменов от мелнишкото село Хърсово бил бивш свещеник с отнет от митрополит Борис духовен сан заради „… криминални престъпления, битово разложение и пиянство“. Убийството било квалифицирано от следствието, обвинението и съда като криминален акт, мотивиран от лично отмъщение от страна на „разпопения“. Той бил осъден и пратен в затвора, а митрополит Борис бил погребан в подворието на благоевградската църква „Въведение Богородично“. Водещият опелото Доростоло-Червенски митрополит Михаил и временен предстоятел на Светия Синод, нарекъл преснопаметния покойник „съвестта на българската църква“. Синодалният „Църковен вестник“ посветил новия си брой на убийството на митрополит Борис. Така случаят бил приключен официално. Или по-точно казано бил „погребан“ ритуално…
Но и днес 70 години по-късно истината за убийството на митрополит Борис все още остава скрита зад завесата от немалко премълчавани или преиначавани документални факти и обстоятелства - очевидно нелицеприятни за повечето представители на тогавашната, а и днешна светска и духовна власт.
Едва през 2016 година новоизбраният Неврокопски митрополит Серафим има смелостта да предложи на Светия Синод да бъде канонизиран митрополит Борис като мъченик, погинал за вяра и народност. Светият Синод приема предложението на свое заседание от 31 март 2016 година и започва процедурата по канонизиране, която все още не е приключила.
Междувременно, въпреки че не е бил духовник от нейното лоно, Българската  православна старостилна църква (регистрирано православно вероизповедание, чийто Устав, църковен календар и обредност са съобразно т.нар. „стар стил“ – бел.авт. Д.Т.) вече канонизира митрополит Борис с прославлението Свещеномъченик Борис Неврокопски. Синодът на БПСЦ е взел решението на 26 юни 2018 година, а самият акт на прославление е бил извършен преди броени дни – на превратната за най-новата българска история дата 10 ноември 2018 година в старостилния катедрален храм „Успение Богородично“ в София. Осветена е била и първата икона на Свещеномъченик Борис Неврокопски, чийто образ е изографисан в иконографското ателие Свети Лука към Княжевския манастир „Покров Богородичен“ в София.
Така след като бъде канонизиран и от църквата, на която е служил, новопросиялият Свещеномъченик Борис Неврокопски ще има две прославления…
Докато за патилите и препатилите православни българи и дори за отявлените атеисти митрополит Борис Неврокопски отдавна е мъченик – отпреди 70 години!
Автор: Димитър Тренчев, историк, специално за Blagoevgrad.utre.bg

На снимките:

- Първата икона на Свещеномъченик Борис Неврокопски.

- От архива на петричкото семейство Антикаджиеви - митрополит Борис заедно със свещеници от петричката духовна околия е заснет на полагането на основния камък на църквата "Въведение Богородично", Петрич, на 23 юли 1935 година. Вляво от него с побелелите мустаци е ктиторът на храма Анастас Антикаджиев.





Снимка на Деня

Таен агент? Настимир Ананиев, скрит зад фикус, подслушва Бойко Борисов