Общественици канят на поетична вечер под надслов „Орисан”

Поетична вечер под надслов „Орисан” организира община Елена по повод 100-годишнината от смъртта на Петко Юрданов Тодоров. Отбелязването ще се проведе на 12 февруари и ще започне от 17:00 ч. с поднасяне на венци и цветя пред паметника на писателя. В 17:20 в Туристически информационен център, ІІ етаж слово за Петко Тодоров ще поднесе д-р Радка Пенчева, директор на Къща музей „Емилиян Станев” във Велико Търново. „Вграждане” се нарича литературната импресия на Рени Симеонова, преподавател по български език и литература в СОУ „Иван Момчилов”. Стефка Петрова, актриса от МДТ „К. Кисимов” В. Търново „Орисници” ще изпълни идилия в памет на твореца. Ще прозвучат избрани откъси от книгата на Константин Терзиев „Смърт в Шато дЕ”, както и кадри от телевизионната постановка „Змейова сватба” с Йосиф Сърчаджиев в главната роля. Еленски театрални самодейци ще припомнят участието си в пиеси на видния еленчанин.

Петко Юрданов Тодоров е роден на 26 септември 1879 г. в гр. Елена в семейството на известен възрожденски род, който по майчина линия отвежда към Иларион Макариополски. Баща му, Юрдан Тодоров, притежава библиотека с книги на няколко езика. Петко Тодоров се оформя като творец на границата между XIX и XX век. До 1895 г. учи в Търново, а след това е гимназист в Тулуза (в „Лисе Насионал“). По време на престоя си в европейските университети попада под влиянието на френските социалисти и руските революционери в емиграция. От идеите на социализма идват и антимонархическите му настроения, резултат на които е „Възвание към русенските граждани“ срещу княза Фердинанд (1897). То е публикувано във вестник „Законност“, издаван от П. Тодоров в Русе. Възванието е доста грубовато и обидно за персоната на княза и заради това авторът му е съден през 1897 г., но оправдан поради непълнолетие. От края на XIX в. започва последователен отлив на интелектуалците от социализма. Така става и с П. Тодоров – след нова публична критика на княза в Елена (1899), той е принуден да емигрира в Берн, където учи право, а после следва литература в Германия. Завръща се в България в 1904 г. Според израза на Пенчо Славейков, гласът на П. Тодоров „се дължи на свежия лъх на модерната немска поезия, лъх, който пропъди от душата му мухъла на чувства и убеждения, насила тъпкани там от скудоумните софти (проповедници) на българския марксизъм“. От тази поезия у него остава духът на индивидуализма. Здравословни причини налагат П. Тодоров да сменя различни медицински центрове и така той се запознава с културата на Италия, Русия, Полша. Познанията върху европейската литература го правят ценен сътрудник на сп. „Мисъл“. В творчеството си често използва фолклорни и библейски мотиви, за да въплъти чрез тях своите разбирания за модерна проза и драматургия.

Петко Тодоров прописва стихове и разкази още в ученическите си години. Място за тези първи стъпки стават средношколски издания като вестниците „Другар“ и „Съвременна младеж“. Някак из многобройните публицистични изяви на младия студент се появява и първата му стойностна творба – идилията „Певец“, публикувана в сп. „Съвременен преглед“. Тя бележи поврат в творческия път на автора си и очертава характерния за всичките му произведения образ – несретника.

Повечето от идилиите на П. Тодоров създават художествено обосновано отношение между литературата и фолклора, защото поставят двата езика в интересна близост. Това е част от модернистичната програма на кръга „Мисъл“ за обновление на българската литература. В сюжет и образи с фолклорен генезис се влага нова идея, която най-често поставя в центъра индивидуалната съдба на отделния, самотния, неразбрания човек. Мотивите са породени от личността, от психиката на индивида, неговите мечтания, блянове, неговите драматични състояния на самота, отчаяние и любовни трепети. Петко Тодоров сам казва, че е „всецяло погълнат от селски сюжети“, които обаче не черпи от непосредствената българска действителност, а от многотомния Сборник за народни умотворения, както и от сборника с народни песни на братя Миладинови и „Женски песме“ на Ст. Веркович. Сам авторът споделя колко много е научил и език, и красота от занятията си с народната поезия.

Трябва да се отбележи, че това е авторът, който се радва на най-много преводи на чужди езици през първото десетилетие на ХХ век. Има данни за 12 творби, преведени на немски, украински, руски, полски и френски езици. Важно е и друго – че преводите са актуални, излизат в престижни издания още след първата им публикация в българска периодика.

Дарбата на Петко Тодоров се проявява особено в неговия хуманистичен патос. Насочил творческа амбиция към въпроса за висшите ценности на човека, той използва фолклорни мотиви за изобразяване на вече възникналите противоречия между нормите на колектива и поривите на индивида. Тези противоречия завършват трагично, но в тях се крият големи психологически проблеми, защото са следствие от кризите в затворената култура на патриархалното. Тези кризи бележат границата между традиционно и модерно.

Умира на 14 февруари 1916 г. в Шато д‘Е, Швейцария.  Смъртта му слага край на кръга „Мисъл“, а от „знаменитата четворка“ остава самотният и отчаян д-р Кръстев, който завършва творческия си път с книга, посветена на Ботев, Славейков, Яворов и П. Тодоров (1917), за да припомни отново естетическите опори на българската класика.